Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкова е по-невъзможно да го напусне | Марсел ПРУСТ
Phlibert Vigoureux (1868-1934), Portrait présumé de Marcel Proust dans son intérieur, 1899
Скръб и давност
Със сигурност, физическият удар, който такава една разлъка нанася на сърцето, и който поради тази ужасна дарба да се запомнят неща, с които е надарено тялото, прави болката някак си настояща с всички столетия в нашия живот, в които сме страдали - сигурно, този удар за сърцето, който (толкова малко страдание ние изпитваме към страданията на другите!) тази, която желае да даде оптимален интензитет на разкаянието, което предизвиква, дали тъй като, откакто нейното тръгване е просто номер, тя просто желае да реализира по-добри условия, или тъй като, напускайки ни вечно - вечно! - тя желае да ни нарани, или пък, с цел да отмъсти, или с цел да продължи да бъде обичана, или (с взор към качеството на спомените, които тя ще остави след себе си) да унищожи мрежата от отмалялост и равнодушие, която тя усеща, че е изтъкана поради нея - сигурно, този удар в сърцето е нещо, което сме си дали обещание да заобикаляме, твърдейки се, че ще се разделим по прекрасен метод. Но в реалност рядко се случва човек да се разделя по прекрасен метод, тъй като в случай че това го има, индивидът няма да се раздели. И тогава дамата, към която ние демонстрираме най-пълно равнодушие, макар него неразбираемо усеща, че, от ден на ден уморявайки се от нея, по силата на идентична мощ на навика ние сме станали все по-привързани към нея, и тя осъзнава, че един от значителните детайли в хубавата разлъка е да се предизвести другият човек, преди да бъде зарязан. Но тя се опасява от това, че може да й се попречи, в случай че го предизвести. Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкоз е по-невъзможно да го напусне с изключение на посредством инцидентно ненадейно бягство: тя е бегълка, тъкмо тъй като е кралица.
Вярно, има неизмеримо противоречие сред досадата, която тя ни внушава единствено момент преди този момент, и това лудо предпочитание тя да бъде върната назад, откакто си е отишла. Но за това - около и над тези неща, които към този момент бяха показани в хода на актуалното произведение, и други, които ще бъдат показани по-късно - си има аргументи. Защото има едно значимо нещо: нейното тръгване най-често се случва не тъкмо сега, когато безразличието на колегата й (действително или въображаемо) е най-голямо - на крайната точка на люшкане на махалото. Жената си споделя: " Не, това към този момент не може да продължава по този начин ", тъкмо тъй като мъжът приказва единствено за това, че ще я напусне, или не мисли за нищо друго, и тя е тази, която го напуща. Тогава махалото стига до другия край, дистанцията е допустимо най-голямо. В един момент то се връща до тази точка; още един път, настрана от всички показани аргументи, това е толкоз естествено! Сърцето към момента тупти; и дружно с това дамата, която си е отишла, към този момент не е същата като дамата, която е била с нас до момента. Нейният живот под покрива ни, целият толкоз добре прочут, ненадейно получава по-широки контури след прибавянето на животите, с които тя неизбежно бива асоциирана; и тъкмо с цел да се асоциира с тях, тя ни напуща.
Така че това ново благосъстояние от многообразие на живота у дамата, която си е отишла, работи назад върху дамата, която е била с нас, и живота, който тя е водила директно преди нейното тръгване. Като разследване от серия психически обстоятелства, които ние сме способни да проследим и които образуват част от нейния живот с нас, нашето прекомерно явно досада в нейната компания, също и нашата ревнивост (следствието от която е, че мъжете, които са били напуснати от избран брой дами, са били напуснати съвсем по еднакъв метод поради техния темперамент и поради избрани постоянно идентични реакции, които могат да бъдат изчислени: всеки има своя личен метод да бъде зарязан, както има личен метод да хване настинка), на тази поредност, която не е доста загадъчна за нас, безспорно подхожда една поредност от обстоятелства, които не осъзнаваме.
Страданието, продължителното траене на нравствен потрес, който е пристигнал от нищото, непрекъснато се стреми да трансформира своята форма; човек се надява да успее да го прогони, правейки проекти, търсейки информация; човек желае да премине през безбройните му метаморфози, тъй като това изисква по-малко храброст, в сравнение с да запазим страданието си непокътнато; леглото, на което ние лежим, скърбейки, наподобява по този начин тясно, твърдо и студено.
Избрано от " По следите на изгубеното време ", Марсел Пруст, изд. Народна просвета
Картина: Phlibert Vigoureux (1868-1934), Portrait présumé de Marcel Proust dans son intérieur, 1899 - Auction
